Париж, 22-28 ноември

МЕЧТАТЕЛИ

Събуждам се по-уморен , отколкото съм си легнал. Един рожден ден, няколко изпита в НАТФИЗ и пърформанса на То4ка и Наско са ме изстискали. Следобед заминавам за Париж и знам, че пътуването, а и цялото прекарване ще бъдат филм, защото пътувам в тройка с малката Клати и Братото и тримата сме по някакъв начин свързани с киното, а и с абсурда. Лигавим се на летището, от няколко седмици си представяме как ще тичаме през Лувъра хванати за ръце или ще се къпем в една обща вана (като в Мечтатели на Бертолучи, ако не сте се сетили). В самолета става ясно, че Катето е взела италиански разговорник (?!), с който се упражняваме по време на турбуленциите. Чудя се дали ако се разбием ще попаднем на остров с чудовище. Подозирам, че стюардесите са лесбийки, много се докосват. Едната от тях е руса и студена и постоянно предлага нещо да си купуваш. Пристигаме в Париж толкова скоро, че не мога да осъзная къде се намирам. Знам, че трябва да преспя преди да разбера какво всъщност става. Французите са истински ексхибиционисти – никъде няма пердета – хората вечерят, правят секс, гледат телевизия пред очите на всички останали. Приятно е – чувстваш се част, макар да знаеш, че не си точно това. Когато слизаме от автобуса се разделяме и аз ставам част от нова тройка – Мина и Васето ме чакат и се гмурваме в Парижкото метро напълно незаконно без да си купуваме билети. Мина е друг човек, когато е в Париж, мисля си, докато се возим – в същината си е тя, но е много по-смела и безкомпромисна. Другата страна на монетата е. Съвършено различен начин на живот от този, на който и двамата сме свикнали. Няма как, налага се, ако искаш да оцелееш в този чудовищен град. Пристигаме в новия й дом – на 10 минути от Айфеловата кула, където ни запознава с толкова много хора, че не успявам да запомня почти никой. Напоследък съм в период, в който общувам по-трудно, прекарвам повече време в себе си. Тук това ще трябва да се промени. Мястото е истински филм или фрийк шоу, не знам точно, но си струва. Отиваме и до старата квартира на Мина, която се намира до площад Сен Дени, и където ще бъдем на грандиозен купон в събота. Организира го групата, от която и Мина е част – артисти от всякакви възрасти и точки на света, които живеят като комуна. Поводът е затварянето на това място, в което са правили изложби, пърформанси, инсталации и акции в последните четири месеца. Мина работи през нощта – рисува и пише, затова си купуваме литър и половина кола от единствения отворен магазин. В Париж няма денонощни магазини, затова пък по улиците спят клошари. Виждаме се за малко с Катето и Филип (които мъкнат със себе си някакъв фотьойл) под Айфеловата кула, където вали дъжд и пъплят плъхове, за да им дам лаптопа си, на който цяла нощ ще пишат текстове за НАТФИЗ в буржоазния апартамент, в който ще живеят. Хубавите хора се привличат, това е най-важното, казва Мина, докато пиша този текстна нейния компютър. Куфарите и главите ни са пълни с текстове. Утре филмът ще е друг.

LE FABULEUX DESTIN D’…

Днес денят започва много по-късно. Ставаме в 12 и веднага изхвърчаме. Миналата нощ си лягаме в 5, аз не мога да заспя, въртя се, топло ми е, студено ми е, боли ме глава, обличам се, събличам се – въобще положението е зле. На обяд тръгваме към Кулата , купуваме си кафе и кола, за да се събудим и вървим покрай Сена, после покрай Гран Пале, площад Конкорд (където са плеснали някакво огромно виенско колело, от което ме е страх), Риволи надолу покрай Лувъра и към Операта, където хапваме пица. Аз съм се превърнал в едно голямо око, което се храни с града и забравям, че не съм спал. Братото и Клати си остават вкъщи днес, ще се видим може би вечерта за бутилка вино. С Мина си говорим за писането, успеха, обществото и невъзможността да се впишеш в него. Трябва скоро да бъдем много богати, това е изводът. Богати и известни. Сега това е целта. Имаме план. Качваме се до сен Дени, откъдето взимаме две колела и започваме така да обикаляме града – като Амели, обаче не е лято, не е слънчево, а студът прониква отвсякъде – особено когато хвърчиш на колело.ChampsElysees блести в коледна украса. Карането на колело е най-добрата терапия – веднага отвява и умората, и лошите мисли, и всякакви съмнения и терзания. Париж изглежда друг така. Сив и красив. Потънал в мека светлина. Хората също са красиви, когато са на улицата. После обаче влизаме в някакъв магазин – много по-лоша версия на мол, където изведнъж всички ми изглеждат като клонирани, роботизирани, изпразнени, кухи – и осветлението е такова – луминисцентно и бъркащо в мозъка. Всичко е в ексцес, до пренасита в повече, до някаква извратеност. Става ми физически зле от такива места. Заболява ме главата. Не искам нито да работя, нито да пазарувам. Не искам да работя, за да пазарувам.Какво да правя? Да си тегля ножа? И все пак определен о предпочитам това пред опцията всички да ходим с еднакви обувки. Нали така? Парите са нещо ужасно и за да не се налага да мислиш за тях, е добре да ги имаш в повече. От трафика на Конкорд не успяваме да се престроим правилно и попадаме на някаква подозрително празна улица. Оттам отново излизаме на булевард, където ни се вижда прекалено опасно, за да изскочим с колелата и се качваме на най-близкия тротоар. Оказва се, че сме спряли пред входа за резиденцията на Саркози и охранителите се втурват към нас. Смеем се неистово, те спират движението, за да можем да се разкараме по-далеч от президента на Републиката. Оттам се разминаваме опасно близо с автобусите и скоро се прибираме вкъщи, където ни чака Васко, за да ни разкаже деня си. Ще ядем и ще пием сега, защото за това е човекът, а ние се опитваме да бъдем хора .

СПЛИН

Днес в Париж има слънце, но аз съм мрачен. Първото се случва рядко, второто – не чак толкова рядко. Осъзнавам, че все още не съм провел нито един разговор с хората, с които Мина живее и се чувствам много тъпо. Причините са много – притеснявам се в нови компании, уморен съм от общуване, имам нужда да мълча, не знам какво да кажа, как да водя нормален разговор, тотално съм забравил френски. Чувствам се като Дали, който има нужда от своята Гала, за да съществува. Енергията не може да стигне и за външния, и за вътрешния живот. И нито един от двата не върви. И някаква натрупана умора също ми се отразява. Трябва нещо да се промени. Имам нужда да започна наново и на чисто. Ако едната част се оправи, и другата ще потръгне.

Отиваме с колелата в Помпиду днес – центърът за модерно изкуство. Постоянната експозиция е прекрасна – Пикасо, Дали, Кандински, Матис, ДеКирико, Дюшам, Шагал, Миро, Ернст – всички, всички, всички… Харесва ми лекотата, с която рисува Пикасо, но и прецизността на Дали – картините му изглеждат като компютърно генерирани образи и рязко се отличават от всичко останало. На първия етаж се отегчавам хипер бързо от хипер модерните инсталации, видео арт и други провокации заради самата провокация. Забравям, че искам да видя Баския и си тръгваме. Отвън един човек си мие зъбите пред музея и се чудя – това сега пърформанс ли е или просто не иска да му мирише устата¬? Никога в нищо не може да си сигурен.

Шарл Бодлер в превод на Кирил Кадийски – единственото от цикъла СПЛИН, което изскочи в интернет:

СПЛИН II

Колко спомени — сякаш вечност съм живял.

И огромният шкаф — в чекмеджета побрал
непотребни билети, писма, мадригали,
тежки къдри, в квитанции стари заспали —
няма повече тайни от мойта глава.
пирамида, дълбок мавзолей е това
с много повече мъртви от братска могила.
Аз съм гробище — там под луната унила
мъртъвците ми скъпи остават без плът.
Аз съм стар будоар, пълен с рози изтлели;
сред разкопки от моди — отдавна умрели —
дремят тъжни пастели и бледен Буше,
и въздишат с парфюма на празно шише.

Няма нищо по-дълго от дни окуцели,
под товара на мокрите зимни парцали
пак Досадата — плод на пресита — гнети
и безсмъртие с ужас й предричаш ти.
И потъваш след миг, о, материя жива!
След ужасните вихри гранитът почива,
вдън мъгливата знойна Сахара смирен —
Сфинксът грохнал избяга от светския плен
и — забравен на картата, горд, недоволен —
пее само в лъчите на залеза болен.

PARIS EST UNE FETE

Или „Безкраен празник“. Така се казва книгата на Хемингуей, която като дневник описва различни парчета от живота му в Париж. Четох я преди няколко години и не се впечатлих особено. Сега, когато и аз се опитвам да пиша нещо за живота в Париж, осъзнавам, че е някак невъзможно да се предаде духа на града, че всичко звучи като убийствено скучно регистриране на някакви малки и незначителни случки, които може би не интересуват никой друг, освен тези, които са участвали в тях. И все пак това си е Париж! Но… както стана ясно от вчерашния ми дневник, няма значение къде се намираш за това как се чувстваш. Затова днес се опитвам да променя отношението и погледа си към живота, а и към града. Не се харесвам иначе. Ставаме в 1, защото имаме нужда от повече сън. Мина има работа днес и остава вкъщи, а аз излизам, за да се видя с Кати и Братото на Сен Жермен де Пре. Ходя пеша дотам, влизам в едно супер яко парижко кафене като от Амели Пулен и ям сандвич, щрудел, пия кафе. Докато чакам се зачитам в някакъв френски вестник, който има цели 10 страници за литература. Има огромна статия за Толстой и съпругата му, за френскитесайтове за литература, за Бегбеде. Тук има отношение към тези неща. Има традиция. Докато чета, си мисля, че ми се иска най-сетне да започна да пиша нещо сериозно, нещо голямо, което да осмисля и преподрежда света вътре и вън, да е някакъв паралелен живот и да е дългосрочен проект. И може би няма по-добро място от Париж за такава стъпка. Мисля си за сутрешния ни разговор с Мина – поезията е мъртва. Дано не сме прави, може би не сме. Както и да е, и двамата не знаем дали отново ще пишем поезия. Има някакво пресъхване и вън, и вътре. И много фалш, от който се опитваме да стоим далеч. Кати и Братото закъсняват с час и половина, направо се стъмва, докато се появят. Тръгваме под дъжда по малките улички на Латинския квартал и влизаме в едно кафене, където пием греяно вино с мед и ром, което е страхотно. Слизаме надолу и отиваме в книжарницата Шекспир и Ко., където е живял и писал Хемингуей, където Джойс се е навъртал с ръкописа на ОДИСЕЙ и въобще място с много история и много истории. Има толкова много книги, че погледът ми не може да се фокусира върху нещо конкретно. Стоим вътре два часа, отчайващо е колко безбройни са книгите, които никога няма да прочетем, които никога няма дори да отворим, които няма дори да знаем, че съществуват. Кати си купува книга за Годар, аз изчитам цялата поема ВОЙ на Гинсбърг на английски. Разглеждаме и други неща – Бекет, Пазолини… няма защо да се изрежда, толкова е безкрайно. Горе има легла, пиано, пишеща машина.Тръгваме си много огладнели и с идеята, че отново ще се върнем. Следващия понеделник има openmic&performancepoetry, така че ще е интересно. Оттам отново тръгваме по пешеходните улички на Латинския квартал и случайно се натъкваме на театъра, където през 1957 са били поставени първите две пиеси на Йонеско – Плешивата певица и Урокът – и се играят и до днес. Ще се опитаме да отидем да гледаме. Хапваме италианска пица – ама истинска – като тази в Рим и отново пием вино – днес определено случвам на добра храна. После се разхождаме още и си тръгваме към вкъщи пеша. И сега сме тук, лежим и циклим, другите си говорят (шегуват се, че където и да отида, търся да ям италианска храна – някаква макаронена меланхолия имам), аз пиша този текст. Хемингуей, Гео, Баския, Бодлер, Лорка, Рембо, Леджър, НЕ ИСКАМ КАТО ВАС ДА СВЪРША!

ILLUMINATIONS

Днес прекарвам целият ден сам в Париж. Шаманчето се обажда сутринта и някак настройва деня да върви така вглъбено в себе си. На 8 декември, когато вече ще съм в София, е представянето на първия им албум с Тripple A – Apple Tree (където импровизират с Арабел Караян и Skiller). По някаква необяснима причина, още щом стъпвам на улицата, започвам да мисля за Рембо. Къде ли е стъпвал той, кои улици е обикалял, какво си е мислел, как се е чувствал. Представям си какво би било да си абсолютно сам, без никого, в този непознаваем огромен град. Отивам в Орсе, където прекарвам часове, не знам колко, но вървя като замаян, не знам накъде първо да погледна. Впечатлявам се много от нещата на Жан-Леон Жером. Всичко е толкова истинско, супер въздействащо – чувствам, че все повече минавам на някакви класически позиции за това какво трябва да бъде изкуството. Сещам се за Помпиду, където бяхме онзи ден, и където всичко от съвременните експозиции беше просто добри хрумвания. Тук всичко е къртовски труд, изострено като бръснач внимание към най-малкия детайл, илюзия за реалност, техника. Ван Гог, Гоген, Мане, Моне, Тулуз-Лотрек, Сезан, Реноар, Дега. И още други. Дълго време търся из секцията „символизъм” нещо на Климт, защото виждам, че името му е изписано на вратата, но не го намирам. Решавам, че съм се преуморил и не мога да възприемам вече и сигурно го пропускам. Накрая питам една от жените в музея и се оказва, че картината всъщност не е там. Не знам защо. В началото на обиколката ми от една картина ме гледа Бодлер – не знам дали е добър или лош знак – от септември се опитвам да пиша един голям текст за него без особен успех. Вчера Братото и Кати ми носят списък с всички места в Париж, където е живял – включително и кафенетата, които е посещавал. Решаваме, че уикенда ще си пием кафето там, което може и да подейства вдъхновяващо. После в края на обиколката от друга картина на същия художник ме гледа Рембо – виждам го и знам, че е той, въпреки че не изглежда като онзи, най-известният му портрет. Просто имам някакво усещане, че това е той. Прочитам надписа отстрани и се оказвам прав. До него е Верлен, който повече прилича на себе си. Около тях някакви други писатели. Рембо изглежда едновременно крехък и железен, свръхчувствителен и напълно безчувствен, божествен и демоничен. Тялото му сякаш едва побира в себе си таланта, готово да се пръсне на парчета всеки момент. Когато излизам от Орсе, вече е тъмно и вали дъжд. Тръгвам към вкъщи, после обаче се връщам назад и отивам отново в Шекспир и Ко. Има всякакви странни типове на втория етаж. Едно момче свири на пианото, момче и момиче пишат заедно на пишещата машина. Един човек с малко куче в скута чете някакви записки от един тефтер. Друг един е заспал на стола с книга в ръце. Трети пише на лаптоп, преглеждайки няколко дебели книги едновременно. И аз сядам и започвам нещо да пиша в ритъма на пианото. Когато обаче момчето спира да свири, а това е скоро, и текстът някак прекъсва. Няма значение. Превеждам фрагментарно на английски парчета от четири стихотворения от новата книга. Някои от тях звучат много добре. Когато нещо се е изляло отвътре и носи енергия, звучи добре по всякакъв начин на всички езици. На връщане към вкъщи пак мисля за Рембо: какво означава да загърбиш дарбата си? Откъде силата първо да напишеш такива текстове и да не умреш, а след това да спреш да пишеш и да тръгнеш обратно на предначертания ти път? Откъде?

POUR EXPRIMER SON AME, ON A QUE SON VISAGE

За да изразим душата си, имаме единствено лицето си. Jean Cocteau, Renaud et Armide, 1941. Този надпис стои на входа на изложбата, която гледаме днес и ми се струва много важен за моето разбиране за това какво трябва да бъде един поет. Ставам в 8 и излизам. Днес целият ден има други енергия и настроение. По-точно казано, май пристигнах вече в Париж. Срещам се пред кметството с Васко и Меги. Отивам пеша. И тримата закъсняваме точно – пристигаме по абсолютно едно и също време. Радвам се да ги видя и въобще – радвам се, че съм в Париж. И двамата са по-малки от мен и много свежи, интелигентни, без да са скучни и досадни. Говорим си всякакви неща, вървейки към Помпиду. Обсъждаме, че няма по-грозна сграда от тази, освен може би Айфеловата кула Васко има идеи да ги изкатери и двете. И Нотр-Дам също. В Помпиду обикаляме отново измите на 20 век. Днес има много по-големи опашки и повече хора, защото е събота. Васко не се кефи много на абстракните картини – казва, че би си ги сложил на салфетка. Доскучава му и успява да свали веригите от една врата, която води към покрива. Излизаме тримата навън – отгоре се открива страшна гледка – покривите на Париж, окъпани в слънце, докато отдолу градът е мрачен и дъждовен. Супер красиво е. И величествено. Скоро други посетители на музея, които се чудят накъде да си завъртят главите, ни виждат и започват един по един да излизат навън, защото си мислят, че е позволено. Тримата излизаме с идеята, че сме направили малка революция или пърформанс, който може да влезе в музея. Всъщност той си е вътре. Излизаме без да поглеждаме феминистките експозиции, които в момента гостуват. Оттам отиваме в Латинския квартал, прикоткват ни в един италиански ресторант с такава еклектична обстановка, която подхожда повече на Истанбул, отколкото на Париж. Ям най-лютата паста на света, не знам защо, дават ни безплатна сангрия и кола. Още от първия ден искам да напиша това, което ми направи силно впечатление – личното пространство на французите е много по-тясно. Противоположно на огромните улици, заведенията са твърде малки и тясни, масичките са кръгли и съвсем миниатюрни, на столчетата трябва да се свиеш и постоянно стоиш на няколко сантиметра разстояние от човек, който въобще не познаваш. Наблъскват се като луди, залепени един за друг и така си пият кафето или обядват. Та едвам успявам да изляза и да си облека якето, приклещен от един французин от една страна, от масата – от друга и от стената – от трета. Васко заминава да се занимава с работните си дела, с Меги се връщаме пред кметството, където тя се среща с приятелка, а аз – с Братото и Кати. Дружно отиваме на Place des Vosges, много приятно място, където се намира къщата на Виктор Юго. Мина вчера ми е споменала, че там са открили изложба с около 200 фотографии на известни писатели. Влизаме вътре и разглеждаме физиономиите на Кокто, Юрсенар, Дюрас, Борхес, Гинсбърг, Бъроуз, Керуак, Паунд, Джойс, Капоти, Цветаева, Мърдок, както и много други, които забравям и други, които никога не съм чувал. На втория етаж изнасят лекция за кореспонденцията между Юго и неговата любима. Една актриса чете с патетичен глас “Je t’aime, Victor, je t’adore!” и го повтаря многократно. Залата, разбира се, е претъпкана. Тръгваме си и се връщаме на Риволи, където хапваме кроасани и сядаме в едно кафе, където отново са натъпкваме максимално близо един до друг. Много е странно това. Пием кафе, макар че е почти шест, защото на всички ужасно ни се спи заради студа и приближаващата зима. После се разделяме – Братото и Кати тръгват към някаква галерия, аз обикалям книжарници още известно време с Меги и нейната приятелка, после и те тръгват към метрото, защото Меги гони влак. Обещаваме си да се видим в София. Прибирам се отново пеша в комуната, където за първи път се чувствам толкова у дома. По пътя даже в главата ми зазвучава стихотворение – мамка му, това не се беше случвало отдавна – записвам фрагменти от него, не знам кога ще имам време да продължа – но денят ме е заредил прекрасно и това ме радва. Връща се една важна фраза от лятото, която ме преследваше с месеци, и която бях споделил с Мария К.: възбудата насочена навътре изхлузва дрехите на пола. Осъзнавам и друго – няма значение дали ще напишеш стихотворението, достатъчено е да облечеш вътрешността си в думи, за да се излекуваш. Ако не го правиш, текстът те гризе отвътре. Мина готви зеленчуци и всички са се скупчили в очакване в кухнята. Провеждам даже няколко разговора, толкова добре се чувствам. Не е истина, оказва се, че все пак мога да говоря френски, трябва ми само малко повече време тук и повече непукизъм. Хората са странни, но започват да ми харесват именно заради това – всеки е в своя свят. Може би утре ще пиша повече за тях, защото тази вечер след малко отиваме всички заедно в „13” за заключителния купон, който затваря това място. Очакват се около 1500 човека, 6 етажа, като на всеки ще има различен DJ. Звучи обещаващо и ще отида, макар да не обичам купони и въобще нощен живот. Излизаме след 15 минути. Ще продължа текста утре, ако имам спомени. Ceux qui n’aiment pas ces photos, n’aiment pas la poésie. Това е другият цитат, който ми прави впечатление в къщата на Юго. От Керуак, от 1959. Тези, които не обичат тези снимки, не обичат поезията. Определено съм пристигнал.

ЕДНА НОЩ В АДА

да обладавам истината – в една душа и в едно тяло

1.

XIII

Всяко действие има своето противодействие със същата сила. Не ми се искаше да го вярвам, но някак усещах, че след този прекрасен ден ще последва нещо ужасно. Всичко започва с един мейл, който получавам, и който ме кара да се чувствам като пълен тъпак. Не знам дори как да отговоря и затова въобще не отговарям, но го мисля цяла вечер. Излизаме и тръгваме към партито. Имам лошо предчувствие – винаги, когато го имам, се оказва вярно, но се страхувам да споделям с хората около мен, защото ме вземат за параноичен, ненормален, луд или пък просто ми казват „споко, бе” и аз продължавам да се чувствам тъпо. Около Айфеловата кула се разхождат мъже с автомати – мерки за сигурност. What the fuck? На моменти този град изглежда абсолютно откачен. Особено вечер. Вечер няма Амели Пулен, няма Париж на сънищата и мечтите. Вечер Париж е истински кошмар, филм на ужасите. Отиваме в Страсбург Сен Дени – шестетажната сграда гърми, музиката се чува през няколко преки. Хората пият отвън, събират се на групички и чакат да влязат. Ние минаваме през другия вход, защото имаме ключ. Вътре вече е пълно. Обикаляме етажите, аз стоя като залепен за Мина, защото не познавам никого. Тя ме запознава с някакви хора, на никой не запомням името – само физиономиите. В мазето почти нищо не се вижда от цигарен дим – свири някаква млада банда, съставена от членове от всички раси. Горе на първия етаж – хората стоят седнали на парапетите на прозорците и си говорят. Има странен DJ – доста възрастен, който изглежда сякаш е изязъл от соц времето, но е станал DJ. Супер странно е. Никой не танцува. На горния етаж хората седят по земята и почти не може да ходиш без да настъпиш някой. Всички са млади, готини, модерни, в скъпи дрехи, с много стил, с готини прически. Има едно момче, облечено като жена. Много хора с расти. Супер много чернокожи, които скоро започват да танцуват уникално. По-нагоре старата стая на Мина е пълна с костюми и някакви хора се преобличат, по стените има изложба на фотографии. На другите етажи хората се движат малко повече, има жива музика, танцуват, разцъкват някакъв алкохол, повечето е вкаран отвън, някои обаче си купуват от импровизираните барове, мирише на трева. Качваме се на четвъртия и започваме да танцуваме. Музиката е супер яка – един чернокож импровизира на момента и пее. Има и човек с тарамбука. Танцуваме много, много, много. Само когато танцувам, наистина забравям, наистина се чувствам свободен, нищо и никой не ме интересува. Франсетата не са никак подвижни, циклят не едно място, поклащат се насигурно. За сметка на това чернокожите сцепват. Обичам ги! Всичко изглежда много яко сега. Скоро Мина се уморява много, става й зле и иска да излезе на въздух. По стълбите обаче се блъскат много хора, не може да се излезе, решаваме да се качим нагоре. Последният етаж е затворен, има охранител, минаваме покрай него, като му обясняваме, че сме бивши обитатели на сградата. Якетата ни са заключени горе в една стая, но човекът с ключа е изчезнал някъде в тълпата. На няколко пъти ходя да го търся, но започвам да усещам, че ситуацията излиза извън контрол. Погледите на франсетата ме плашат – празни, кървясали и напушени. Блъскат се и крещят. I wanna fuckin party! Вече има много пияни и надрусани. Надвесват се през прозорците и ми става лошо само като ги гледам. Някои се прехвърлят през парапета и провисват крака надолу към улицата. После изведнъж виждам, че някакви хора нахлуват през задния вход, който трябваше да е заключен – тълпата е като вода, която минава през пробойна. В сградата вече няма никакво място и ме е страх, че ще потънем. Качвам се отново горе при Мина, на която й е студено. Човекът с ключа обаче го няма. Чакаме го. Много искам да си ходя вече. Усещам как паниката бавно започва да се покачва от глезените нагоре към врата и да ме души. Но я контролирам. От както се научих да владея езика, владея и тялото. Има някаква странна връзка между двете, която не разбирам съвсем. Приятелят на Мина все пак се появява, след като му се обаждаме по телефона. Изглежда притеснен, казва, че е дошла полиция, че са отцепили района и са наблъскали някакви хора вътре в сградата, след което са блокирали изходите. Отпред има тълпа, чуват се викове. Не мога да разбера какво точно става. Казва, че някакви хора се опитват да се изкачат по улуците и да влязат през прозорците, докато други искат да скочат, за да излязат от претъпканата сграда. Мамка му. Мамка му. Мамка му. Защо се забърквам в подобни неща? Чувствам се ужасно приклещен. Мозъкът ми работи с огромна скорост и развива най-ужасните възможни сценарии, завършващи винаги с нашата смърт. Гледам отгоре. Хората се блъскат по стълбите, някои са опасно надвесени от прозорците. Страх ме е, че ще се случи нещо като в Индиго – всъщност няма как, защото по тясното вито стълбище няма никакво пространство, за да паднеш. Тълпата е като озверяла, абсолютно неконтролируема, надрусана и пияна. Страх ме е. Виждам някакви момчета, които убеждават охраната да ги пусне да се качат горе при нас. Той им обяснява, че е забранено, те прескачат загражданието и пъплят нагоре, клатушкайки се, сочат ни, питат защо ние сме горе, а те не може. Мъжът ги хваща и ги изблъсква обратно надолу. Разбирам, че в сградата има 5 охранители и може би над 2000 души. Ситуацията е пълна лудост. Някакво стадо, някаква купчина плът, която не може да мисли, натъпкана на твърде тясно пространство. И сякаш никой няма сетива за опасността. Приятелят на Мина по едно време започва да вика, че е видял, че на третия етаж започнали да драскат графити и слиза надолу. Изгубва се в тълпата. Ние гледаме отгоре, невъзможно е да слезем сега. Може да се задушим в тълпата, затова чакаме нещата да се поуспокоят. Аз се моля да излезем живи. Следващият път, когато поглеждам стълбището е празно. Вземаме нещата на приятеля на Мина – две чанти с камери и фотоапарати и слизаме бързо надолу по стъблите, сбогуваме се с охраната – казвам му се да пази – в погледа му разчитам, че мислим еднакво – това е лудост! Това е ненормално. Слизаме бързо надолу – тълпите въобще не са се изнесли. Залите още са пълни, не знам какво правят. Отиваме до задния вход, където отвътре стоят десетина човека, а отвън – огромна тълпа, залепена за стъклото, която напира да влезе. Връщаме се назад, пак нагоре по стълбите и до главния вход, където една тълпа се бута, за да излезе и отвън друга – за да влезе. Няма какво да правим – набутваме се и ние и успяваме да се измъкнем, пристиснати от всички страни – напомня ми концерт на стадион, но всичко е много по-зле. Излизаме и се дръпваме настрани. Сградата се пръска по шевовете, всички прозорци са отворени. Чуват се страшни викове. Мина говори с някакви хора, аз просто искам да се махна възможно най-бързо, възможно най-далеч. По едно време цялата тълпа се втурва надолу по улицата. Дръпвам Мина и свиваме зад ъгъла, на сравнително безопасно разстояние. Полицията отцепва улицата от всички страни. Отнасят се към тях като към стадо – и няма какво друго да направят – изолират ги, докато ситуацията се успокои. От сградата някакви хора започват да целят полицейските коли с бутилки. Чува се нещо като изстрел, не знам какво е. Излизаме на булеварда и влизаме в Макдоналдс, който е до метрото срещу някаква дискотека. Опитват се да ни ограбят вътре, защото ни виждат с камери и фотоапарати, взимаме някакви боклуци за ядене и излизаме, появява се онзи познат на Мина, който е успял да се измъкне, не знам как. Казва, че полицията е пуснала газ в сградата, че са затворили всички изходи от улицата. Чуваме линейки. Взимаме в метрото, където до нас едно момче си свива коз. Трябва да сменим няколко спирки по-нататък. Качваме се в другото метро. Едно момиче повръща. Това наистина е нереално. Някакъв кошмар. Стигаме до вкъщи след много проблеми и се оказва, че нямаме ключ и няма кой да ни отвори, защото всички са на другото място. Стоим като сополи един час навън в три часа, в най-големия студ, докато най-накрая се случва някакво божествено чудо и ни отварят. Не мога да говоря. Благодарен съм, че съм жив и съм бесен, че съм толкова тъп. Никакви купони повече, обещавам си. Не искам да водя такъв живот, не искам да съм част от стадото. Не мога. Заспивам и сънувам ужасни неща, които не помня.

 

2.

 

НОЩ В АДА. Артюр Рембо, превод: Кирил Кадийски

 

Погълнах голяма глътка отрова. Трижди благословена поуката, която извлякох. Утробата ми гори. Силата на отровата сгърчва моите крайници, обезобразява ме, просва ме. Изгарям от жажда, задушавам се, не мога да крещя. Това е адът, вечните мъки. Вижте как огънят се надига. Изгарям – както и трябва. Давай, демоне!

Привидя ми се обратът към добро и към щастие: спасението. Но как да опиша видението, щом адът не търпи възхвалите! Това бяха милиони дивни създания, сладостно духовно съзвучие, силата и покоят, благородните амбиции – какво повече?

Благородните амбиции!

И това все пак е животът! – Да, проклятието е вечно! Човек, решил да се осакати, е прокълнат навеки, нали? Виждам се в ада – значи съм там. Това е катехизисът. Роб съм на своето кръщение. Родители, вие сте виновни за моето нещастие. Виновни сте и за своето… Наивен нещастник! Адът нищо не може да стори на езичниците. Това е животът все пак. С времето насладите от проклятието ще стават все по-дълбоки. Престъпление, бързо, нека пропадна в небитието, в името на човешкия закон.

Мълчи, о, мълчи! Ето укора и позора: Сатаната, който твърди, че огънят е скверен, че гневът ми е чудовищно глупав. Стига!… Заблуди, които ми се подшушват, магии, фалшиви ухания, и детинска музика. А като си помисля, че истината е в ръцете ми, че виждам справедливостта: аз имам здрав, непоклатим разум, готов съм за съвършенството. Гордост! Кожата на главата ми се съсухря. Милост! Боя се, Господи! Жаден съм, колко съм жаден! О! Детството, тревата, дъждът, езерото с каменно дъно, и онзи лунен зрак, дванайсет щом удари… В тая доба дяволът е в звънарната. Богородице! Дево Марийо! Ужас от моята тъпота.

Там, долу, не са ли порядъчните души, които ми желаят доброто… Елате… Устата ми е затъкната с възглавница и те не ме чуват, това са призраци. А и никой никога не мисли за другия. По-надалече. От мен се носи мирис на изгоряло. Истината ви казвам.

Халюцинациите са безкрайни. Това е, което съм имал винаги: никаква вяра в историята, забрава за принципите. Но ще го премълча: поети и визионери могат да ми завидят. Аз съм хиляди пъти по-богат, ще бъда скъперник като морето.

Ах, да! Часовникът на живота спря преди малко. Вече не съм в тоя свят. Богословието е нещо сериозно. Адът наистина е долу, а небесата – горе. Екстаз, кошмари, сън в гнездо от пламъци.

С какви лукавства само ни мами полето… Фердинан, Сатаната, препуска с дивите семена. Исус върви по пурпурни тръни и те не се гънат… Исус вървеше по гневната вода. Фенерът го осветяваше – изправен, бял, с кестеняви къдри, на гребена на изумрудна вълна…

Аз ще разбуля всички мистерии: религиозни или природни, смърт, рождение, бъдеще, минало, космогония, небитие. Аз съм майстор на фантасмагории.

Слушайте!…

Надарен съм с всички таланти! Никого няма и все пак някой е тук: не бих желал да пилея своeто съкровище. Искате ли негърски песни и танци на хурии? Искате ли да изчезна, да се гмурна да търся пръстена? Искате ли? Ще ви направя и злато, и цярове.

Вярвайте прочее в мен, вярата облекчава, напътства, лекува. Елате, елате заедно с децата си, нека ви утеша. Нека излея за вас сърцето си – чудното си сърце! – Бедни хора, труженици! Аз не искам молитви. Само вашата доверчивост – и ще бъда щастлив.

Да помислим и за мен. Не ми е жал за тоя свят. Провървя ми: не страдам повече отпреди. Животът ми беше само сладки безумия и ето това е жалкото.

Ха! Да направим всички възможни гримаси.

Безспорно ние сме извън света. И повече нито звук. Изчезна чувството ми за мярка. О, моят замък, моята Саксония, моята върбова гора. Вечерите, утрините, нощите, дните… Толкова съм уморен!

Би трябвало да имам свой ад за гнева, свой ад за гордостта. И ад за нежностите. Цяла адова симфония.

Умирам от умора. Ето го гробът, отивам при червеите. О, ужас на ужасите! Сатана, шегобиецо, ти искаш да ме сразиш със своите чародейства. Аз моля. Аз моля! Един удар с вилата. Една капка огън…

О! Дано да се върна отново в живота! Да хвърля поглед към нашите безобразия. И тази отрова, тази целувка – хиляди пъти проклета! Моята слабост и тази световна жестокост! Господи помилуй, скрий ме, едва се държа! И вече съм скрит и все пак не съм.

Ето огънят пак се надига заедно със своята жертва.

 

3.

LES DEUX MOULINS

С Кати и Братото сме в Montmartre. Имаме среща пред Мулен Руж. Тук има само два типа заведения: за хранене и за секс. От едните можеш да си купиш банан с течен шоколад, от другите – вибратор. Супер, а? В ада сигурно е светло, в Париж обаче е тъмно. Намираме кафенето Les deux moulins – където в паралелната вселена на Жан Пиер Жьоне работи Амели Пулен. Обаче и режисьорът, и сценографът в нашия филм са други – защото отвътре изглежда различно. Разбира се, използват филма, за да продават и да си правят реклама. Образът на Одри Тоту е на стената, на менюто, а кафенето е претъпкано – предполагам точно заради това. Обичам произведения на изкуството, които стават толкова култови, че се смесват с реалността. Пием кафе тук, а аз написвам за половин час спомените си от предишната адска нощ. После имаме среща с приятел на Филип, който ни взима с кола от Мулен Руж и тръгваме на четири-часова вечерна обиколка на Париж, която наваксва всичките проспани сутрини от началото на седмицата и всички проспани часове по история във френската. Отиваме чак до националната библиотека и отвъд нея, където е построен град в града – нов Париж на 21 век, който прилича повече на Метрополис и ще бъде град на банките и търговските учреждения. Мястото е потискащо с мащабите и размерите си, смазва те, кара те да се чувстваш като нищожество, програмирано да работи. Има сгради, където хората ще живеят, сгради, където същите хора ще работят и сгради, където ще се забавляват. Всичко е планирано. Няма нужда никога да напускат това стъклено убежище, този железен затвор. Матрицата е неизбежна. Париж може да те убие с тази студена безчувственост, с гигантските си размери и чудовищното си привличане на хора. Пълно е с хора, които са тук просто, защото не знаят къде им е мястото. Които търсят нещо, което не намират. Чудя се дали и аз не съм от тях. Изведнъж ми се приисква да не съм тук, а в някоя гора или на някой пуст плаж, гол, сам и забравил за всичко това. След като оставяме Кати и Братото у тях, с човека се заговаряме за различни неща и изведнъж започват да изскачат общи теми, мотиви, интереси, които се нареждат като пъзел. Хубаво е, когато идват такива пратеници и ти носят знаци, че се движиш по пътя си, макар и да имаш колебания и не винаги да си сигурен в това. Спираме колата пред квартирата и говорим още десетина-петнайсет минути вътре. Това е достатъчно, за да знам, че все пак нищо не е случайно. Абсолютно нищо.

 

От утре започвам на чисто втора и различна седмица в Париж – без дневник и без да правя глупости. Надявам се. Имам една идея да прочета английската версия на Макаронената Меланхолия на едно литературно четене. Не знам дали наистина ще го направя, но искам да се потопя в тези среди и да видя какво правят хората тук. Освен това повече няма ходя по партита и повече няма да пиша за списания. Те ще пишат за мен. Те ще пишат за мен. Те ще пишат за мен!

 

ЯR, Paris, France, 29 Novembre 2010, 1:48 AM

 

Advertisements

One thought on “Париж, 22-28 ноември

  1. Човече, благодаря ти от сърце за невероятната и артистична обиколка из прекрасния Париж, която ми подари! Наистина ще пишат за теб, стига да повярваш – ама наистина, без капчица съмнение. Дори за миг. Защото, след всеки такъв миг “строителството” на новата реалност започва от начало. А е необходимо известно “технологично време” строежът да бъде довършен. Трябва да поддържаш “вибрацията. Говоря от личен опит 🙂 Прегърни “града на светлината” от мен!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s