колективно писане в дома на Гео

Поетическа работилница с участниците, лауреатите, гостите и журито
на юбилейния ХХV Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев”
Стара Загора, 8 ноември 2008 г.

dscf8866

„Писане от натура в дома на Гео”

Темите:
– Портретът на Гео
– Дъбът, посаден от шестгодишния Гео в градината на бащината му къща
– Закачалката, отрупана с връхни дрехи на участниците в поетическата работилницата

Проглеждам със очите на
дъба,
а след това проглеждам
със Окото.
И падат три синджира
свобода.
Започвам да завися от
живота.

Камелия Кондова
София

Дъбът е закачен на шала ми,
а шалът ми се скача с някъде.
Назад.
Клоните пробиват дупки,
а през бримките пропускам спомени.
За утре.
Дъбът се е родил преди да бъда,
преди да помня, че ме няма.
И затова ме надживява.

Десислава Желева
Ямбол

Палтата – липсващи тела –
са скупчени отвъд носителя на кожата
съблечени са, за да пазят от студа,
който ги носи

Сабина Кърлева
София

Егото на Гео.
То в никой миг не мига.
То в никой миг не гледа.
То винаги вижда.
Окото оковава вечността.

Ясен Василев
София

Димът се смее в кръг.
Закача пространството –
портрет.

Мина Стоянова
София

Замазан от цигарен дим
сгънат в 7 реда и 15 минути.
Стаята се смалява около образа му,
докато не остане само той:
портретът на художника като поет,
войнствено изпъчил перчем
срещу всеки опит за описание.

Никола Петров
София

Бързоноги отломки, врачки на варвари.
<< Вие сте плам >> нал във гарваново,
господин Милев –
Не е за вярване, че не спите,
а пишете
– Без господар –
Без Бог –
привидно сам:
едноок.

Тодор Стоянов
София

В изтоците на една представа,
сляпото око на Гео Милев
сънува борове.
В тях птиците се раждат
шест години
преди да прогледне животът,
с око в едноокия залез,
където живее поетът.

Андриан Захариев (Северняк Бряг)
София

какво ли е
в твоята стая
някой
да чете
твоите стихове
когато
вече те няма
съпреживяване

Албена

Равносметка

Почнал живота ми, вярвах, че живея,
че зная, че мога да пиша и съм
някой Голям. Направих анжамбман.
Събота, неделя, петък, един път, два пъти, три.
Накрая писах за някакъв дъб.
Умряха несъществуващите ми мечти. И все пак нова вяра се роди.

Илиян Георгиев
Елхово

Добре е да има една мисъл,
малка бездна,
в която времето става вечност.
Една мисъл сред мислите
за собствените перипетии,
болка и ярост,
може да ги превърне в спомен.
Тя няма да падне
като гръм върху дъб,
а ще се храни от светкавици.
Една мисъл на пишещия,
яростен човек,
с погледа отвън-навътре.
Не е подарък,
а изконно право да мислиш.
Тя умее да докосва угрижените
и да ги превръща във мислещи.

Невена Борисова
Велико Търново

Моето кожено яке избяга от нас вчера.
Решило било, че му се ходи на клуб.
А аз бях ужасена. Нали знаете
какво се случва с приличните якета,
когато отидат на клуб ?
Скарахме се и то си отиде.
Днес закачалката тъгува за него.

Нели Пенева
Стара Загора

На едната кукичка –
сако с едно недоразшито копче
и едно недозашито,
на другата –
кожено яке
с изтъркано на яката,
на третата –
каскет в каре
с голяма дупка,
отнякъде виси шалче
с разплетено крайче
и в свойта не-достатъчност
тия четиримата
си правят поетична работилница.

Нели Иванова
Плевен

Гледаш с едно око закачалката,
старата закачалка в приземния кат,
перчемът ти скрива обратната й страна,
празните и самотни връхни дрехи.
Твоят дъб ги видя пълни и топлещи.
Живият свидетел на твоето наследство
нямо присъства, както ликът ти –
част от пейзажа.

Ангел
Плевен

Гео, главата ми ще се пръсне.
Както твоята,
макар че с куршум е далеч по-гръмко
от бутилка водка.
Нейсе, металните пластини не вършат
при бели петна.
Лимонада за всички и нека никой
не бъде пропуснат.

Катерина Васева
Пловдив

В двора на поета

“Толкова отдавна беше – толкова…”

Годишни кръгове танцуват валс
и клюкарят за 1901-ва –
тогава есента беше топла,
палтата висяха на закачалката,
за поезия беше рано,
но нещо растеше, мъдрееше …

Яница Радева
Ямбол

От седем до седемдесет
в кабала сме затънали,
а по-преди и след това
от паметта ни капе дъжд
и мие прашните следи
от недоверие.
Поетите мълчат,
но са в градината.

Красимира Зафирова
Перник

на закачалката

дървеният гръбнак
съблече палтата
шаловете и торбите си
откърти ребрата – пирони,
с които времето я стискаше
и видя, че от години
гео от стената
нещо я закача

Камелия Спасова
София

Гардероб

Никой не би посегнал на дъба,
по-големият с шест години брат
е отсечен,
най-добрият гардероб, ви казвам,
е сглобен от него.
Вместо палто, като съблечена кожа,
свалих и закачих да висят
при другите,
скупчени плътно,
по ноемврийски
музите …

Мария Калинова
София

* * *

от този ъгъл на стаята
виждам само едното око
другото остава зад закачалката
зеницата се разширява
навлажнява се
до размера на копчетата
дрехите поемат
дим и светлина
когато обличам палтото си
ставам прозрачна
дума
върху друга дума

Марица Колчева
София

Очите на поета

Група поети
с по две очи
пишат за поета
с едно око
палтата им висят
на закачалката –
внезапно оживяло
сухо дърво –
а отвън листата
на дъба капят
и котката замижала
отваря бавно
отваря бавно
третото око

Петър Чухов

Под дъба на Гео

Седя улисан
с превита мисъл
в дома на Гео за кой ли път.
И се въпросвам:
защо съм, кой съм,
но все по-силно мълчи
дъбът.

Бойко Ламбовски

dscf8870

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s