NUTRICULA – statement

nutricula

The movements are not a translation of meaning and should not be interpreted as such even though the performance does have a dramaturgical ark – a beginning, middle and end with a certain progression. I guess it can be viewed as a story but it was not our intention. However, I understand that we humans are meaning-making machines that tend to always search for explanation and logical conclusion. The movements were generated in improvisation and rehearsal inspired by different concepts and topics we have been interested in (including the immortal jellyfish) but they do not try to illustrate, represent or explain these concepts. All the movements were created by Philip as reponse to these texts, what I did was to select and organize them. All the ideas remained underneath so the movements are a completely separate reality on their own and should be viewed and experienced as such. As you have seen, there is no acting, everything is real and is done in complete and brutal honesty. That is the reason also why we have no set, lighting design, music or costumes that would only have been distractions for the audience. How the performer moves and how the audience reacts, feels, experiences and lives through this movement is the piece. The emotional response is an instinct and intuition that comes before the interpretation and I am very interested in these moments when we can be present, connected and alive without the need to explain. Understanding is there on a very deep level that is not language. The first part (before the introduction of noise) was focused on movement that isolates certain body parts which do not perform their functions as we are used to see them. In that sense this first part is more distant and somehow non- or posthuman. In the second part of the show we can all more easily relate and identify with the psychological experience and memory because it is human essence that we all know. I am aware the show makes people feel uncomfortable. I didn’t want to do a product or a pleasurable aesthetic experience that can be easily consumed. I wanted a real, raw, honest, bare essence on stage that can affect us directly and remind us that we are alive. I have been trying to do that with words for quite a long time but language, even in its most abstract or surreal manifestations, pushes us in the direction of meaning-making. However, I still felt like writing poetry when I was directing this performance.

11751868_10206367821867585_952690724818098963_n

#lonelinessindex

БЕЗ ЗАГЛАВИЕ

Мисля за теб непрестанно, обикалям празните улици на полуразрушения град, надявайки се да те срещна, да видя силуета ти да се очертава на фона на купчините боклук и срутените сгради, да изскочиш иззад ъгъла, да видя очите ти като две игли, които ме зашиват към ръба, тялото ти да излезе мокро и женствено от дима на запалената й цигара, очите ти са ослепителните фарове, включени на дълги, докато колите те подминават в дъждовната нощ и закъснелите светлини на непрестанно променящия се град се отразяват в локвите по асфалта, а тялото ти е мокро и женствено, кръстът ти – кормило, обръснатата глава – огледало за обратно виждане, гръбнакът – стълб със знак внимание, при такава предстояща катастрофа, наистина, не трябва да употребявам алкохол, когато карам, когато очите ти са две улични лампи, неспособни да надвият нито мъглата, нито самотата, когато зад голите прозорци любовниците се събличат и тялото ти има формата на моята сянка, започва там, където моето тяло свършва или аз не успявам, и окото ти – въртяща се врата, през която не мога да мина.

ИНДЕКС НА САМОТАТА

В първия ден, когато разбрахме, че любовта си отива, температурите паднаха 40 градуса под нулата, косата изсветля за секунди, кожата стана прозрачна, под дълбокaтa сивa качулкa кръвта забави своя ход, само ритъмът на сърцето продължаваше настоятелно, но избледняло.

Найлоновите торби летяха носени от вятъра, безполови същества крачеха между горите от пластмасови ръце на изтърбушени манекени, извадени от изпотрошените витрини на фалирали магазини. Там някъде един ангел събираше хартия и картон за вторични суровини с усърдието, с което се събират парчетата от тялото на някой, който скоро ще възкръсне.

Такситата бяха пълни, храната беше студена, живите статуи не поглеждаха никого, снимките бяха твърде много, за да можеш наистина да ги видиш, сънят прекъсваше на всеки час и нищо не оставаше от спомена.

Индексът на самотата се покачваше – можеше да се види през прозореца, да се усети като тежест в гърдите, трудно дишане, желание да повърнеш. Казват, че в такива дни е по-добре въобще да не излизаш.

Времето не тече, а бавно, неусетно се разстила.

ИСМАИЛ

И докато хора, дървета, животни, ангели, демони
говореха за Исмаил,
той дума не обелваше
и печатът на мълчанието беше слепил устните му
и никой никога не чу гласа му.
Говореха, че няма да може нито да работи,
нито жена да си намери,
и потомство да му се роди,
че е прокълнат, наказание изпратено от Бог,
а не отговор на молитва,
защото кой Бог ще ти изпрати такъв син,
чието име означава Бог чу,
а той така мълчи и не проговаря,
и непрестанно пие вода,
с един ужасен лочещ звук,
сякаш е растение, изтръгнато от пръстта
и лицето му наистина напомня корен,
обича и милва животните,
плува чисто гол в реките,
смее се с пясъчните бури,
и от нищо не се страхува,
освен от любовта.