за “Бялата лента” на Михаел Ханеке
„Бялата лента” е визуално, тематично и стилово обсебващ филм, който неумолимо се врязва в паметта и се връща като видение в сънищата. Перфектна операторска работа и оригинални режисьорски решения – черно-бяло заснемане, неочаквани гледни точки и подходи на разказване. Филмът трябва да се гледа повече от веднъж, за да се разкодира структурата му – от началото до самия финал всички сцени тежат на местата си – със съвършено изчистен стил – кратки (точно толкова, колкото е необходимо за да донесат нужната за развитието на действието информация), резки и отсечени – хвърлят зрителя в историята без да мислят за него, без да го подготвят. Характерите на персонажите, конфликтите и средата придобиват чертите си бавно и постепенно чрез натрупване с навлизането в ядрото на филма. От черно-белите снимки, от лицата на перфектно подбраните актьори (които сякаш говорят повече от репликите им) и въобще от цялата атмосфера лъхат студ и строгост и някакво нарастващо напрежение, което постепенно влиза под кожата на зрителя и се превръща в ужас. Епохата е майсторски изградена от художниците по декорите и костюмите и в началото може да ни се стори, че това е някаква обсесия на режисьора за вникване в най-малкия детайл, за маниакално точно пресъздаване на времето. Впоследствие става ясно, че епохата е също толкова важна и за смисъла и посланието на филма. На финала, когато разбираме, че действието се случва непосредствено преди избухването на Първата световна война, става ясно, че малките деца в града след не много години ще издигнат нацистка Германия и Хитлер. Без тази информация трудно бихме могли да си обясним това нарастващо, всеобхватно и обладаващо зло, което пълзи в градчето, където постепенно жертвите и палачите разменят местата си. Децата, жертви на безумното възпитание на епохата, се превръщат в наказатели. Интересно е, че те не искат да отмъщават за стореното им зло, а напротив – чувстват, че на свой ред трябва да раздадат криворазбраното правосъдие в името на Бог. Злото се мултиплицира и не се връща към своя източник, а продължава да пълзи като вирус и да заразява други невинни. Изкривяването на вярата, превръщането й в наказателна религия, която всява страх, води до събуждане на най-разрушителните и тъмни страни на човешката природа. Наказанието се превръща в ритуал, чрез който несъзнателно се опитваме да изтрием вината от самите себе си. В Библията пише „Не съди” и пасторът би трябвало добре да знае това, но методите му на възпитание се доближават до тоталитарния режим, от който децата му един ден ще станат част. Отговорът на т. нар. „загадка” през цялото време е пред очите ни – особено в началото на филма – и въпреки това зрителят сякаш отказва да го приеме, да повярва, че това, което вижда и което е очевидно, е възможно. Остава ни страхът и предчувствието, че тези механизми може би работят и днес. Обществото прикрива своята извратеност, играе театър, където всеки има маска и роля, всеки таи чудовищните си мисли зад фалшив морал и религиозност, зад измислени ценности. Бог не е строг, не съди и не наказва, а обича и прощава – и това убягва на институционалната религия вече векове.
ЯRсен ВасилеВ
текстът /в по-ранна нередактирана версия/ е публикуван в новия брой на в-к Култура.
Ханеке надмина себе си с “Бялата лента”.
Хареса ми като визуален дразнител и като атмосфера, но пък Cache си ми остава любимият филм на Ханеке и го препоръчвам на всеки, който не го е гледал. Много ми е интересен този подход на Ханеке за създаване на цели светове около сценарий, който погледнат сам по себе си е крайно повествователен, но разрабетон в кино действителност губи съсредоточеността на разказа и се получава едно съпреживяване, което зарежда. Именно защото онова, което е написано, е сведено до минимум.
Не знам кой го е казал това. На мен ми го цитира една приятелка, но според еди кой си “киното не е разказваческо изкуство, а изкуство, което се базира на фотографирането на определени обекти от странни гледни точки”. Мисля, че Ханеке е типичен пример за това – самата история е във визуалното възприятие.