ЛУНАТА, СТАРАТА ЗМИЯ, СЪБЛИЧА

- дълбоко в черни лесове – зелената
си кожа.
Студената
и влажна нощна тишина е пълна
с дъх на отровни бурени – в поличба
се сплитат немите далечни мълнии
и злобно гърчат мургавия лик
на кръгозора.

В миг
над тъмната стена на
Света застана пурпурният Демон -
и в мрака пламна неговият вик:
- ОСАННА!
Ти спираш тук; оттук започвам Аз.

Ще ти задам едно Защо: – о колко земен
си ти, за да не чуеш своя глас!
да не останеш в някой миг без чувство!
Помни: магията не е изкуство -
и злато няма да намериш ти!
На дъното остава черен сок и яд -
- мъчение – и с него ти си кръстен!
Затягай здраво пак жестокия
на свойта мисъл пръстен!
Без мечти
не ще останеш ти, но – те болят.
- О знаеш ли де води твоят път? – -
Нощта е без изходи. Аз съм ти.

Над кулата високо пропълзява
луната, старата змия, с корава
усмивка в жълтите очи…